Езикът, който предаваме

Напоследък все по-често чувам българи — особено млади хора — да говорят на български, в който през няколко думи се промъква английска чуждица. Не става дума за няколко неизбежни международни термина. Става дума за цели изречения, в които българската дума сякаш вече звучи „неправилно“, „старомодно“ или недостатъчно изразителна. А когато попиташ защо, често получаваш отговора: „Аз мисля на английски“ или „На английски се изразявам по-добре.“ Но от кога това е повод за гордост? Езикът не е просто инструмент, с който предаваме информация. Той е памет, култура и начин да виждаме света. Когато постепенно заменяме собствените си думи с чужди, не ставаме автоматично по-модерни, по-образовани или по-интелигентни. Понякога просто преставаме да търсим думата на собствения си език. И тук неизбежно се сещам за Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“. Във време, когато българската памет и самосъзнание са били потискани, той е написал думи, които звучат удивително актуално и днес: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“ Днес въпросът може да бъде зададен по друг начин: Поради що се срамим да говорим български? Разбира се, езиците винаги са се променяли. Българският никога не е бил неподвижен. Той е приемал думи от различни езици и култури. Това е естествен процес. Международните термини също са част от съвременния свят и неизбежно оставят своя отпечатък върху езика ни. Но има разлика между естественото заемане на думи и безсмисленото заменяне на вече съществуващи български изрази. Едно е езикът да приема нови думи, когато те назовават нови предмети, явления или понятия. Друго е да изоставяме точни и ясни български думи само защото чуждата форма ни се струва по-модерна, по-престижна или по-удобна. Да казваш „мисля на английски“ не е аргумент, че английската дума е по-добра. То е по-скоро признание, че английският вече е започнал да измества българския в собственото ти мислене. Един език не изчезва изведнъж. Той първо започва да бъде смятан за недостатъчно престижен. После собствените му думи започват да звучат смешно или остаряло. След това чуждите думи се превръщат в символ на принадлежност към „по-модерните“. И накрая идва моментът, в който човек вече не знае защо изобщо трябва да пази думите, които са били естествени за неговите родители и баби и дядовци. Не всяка промяна е развитие. Не всяка новост е прогрес. Българският език може и трябва да се развива. Но развитието предполага да обогатяваме езика си, а не да обедняваме речника си, заменяйки думи, които вече имаме, с чужди техни копия. Естественото заемане се случва, когато новата дума назовава нов предмет, явление или идея, когато е удобна за общуване и постепенно се вписва в езиковата система. Безсмислената чуждица се появява, когато служи единствено като украса, прикрива липса на точност или измества ясна българска дума без никаква нужда. Затова не бих нарекла безразборното натрупване на английски чуждици „естествена еволюция на българския език“. Когато имаме собствена точна и красива дума, но я изоставяме единствено защото чуждата ни се струва по-престижна, това вече не е еволюция. Това е деградация. Паисий е писал, за да ни напомни кои сме. Днес е време да си върнем тази отговорност. Да говорим български не по навик, а съзнателно; да търсим точната дума, преди да посегнем към чуждата; да не се срамуваме от езика, който носи паметта ни. Защото всяка дума, която избираме, е избор какви ще бъдем. Нека не оставяме българския да се превърне в превод на чуждо мислене. Нека го пазим жив, богат и свой — като го използваме с уважение, грижа и гордост.