На Гьокхан
Ти дойде от Истанбул
с тихия си глас и няколко турски думи,
които звучаха като спомен,
който още не бях преживяла.
Аз дойдох от своя живот —
малко уплашена,
малко смела,
със сърце, което отдавна
не беше тичало към никого.
В парка валеше.
Не много.
Колкото да стане вечерта
малко по-истинска.
Нямаше музика, но ти ми показа
три стъпки бачата
и за няколко минути светът беше само
двама души, които още не знаят
какво ще бъдат един за друг.
Ти говореше тихо.
Аз не разбирах всичко.
Може би затова те слушах повече.
Говорихме за Истанбул,
за хората, за Бог, за живота,
за смисъла — и за онези неща,
които обикновено не
казваме на човек,
когото току-що сме срещнали.
Ти каза „любов моя“
преди да знаеш как
звучи смехът ми отблизо.
А аз се усмихнах, но някъде
дълбоко в себе сиси казах:
Не толкова бързо.
Защото вече знаех,
че думите могат да бъдат красиви,
а човекът зад тях
да бъде съвсем друг.
И все пак тази вечер
не исках да мисля за
миналото.
Исках само да остана още малко.
После заваля.
Ти каза да тръгвам към
моята спирка.
Аз исках да остана.
Ти настоя.
И тогава дойде онзи странен момент
— ръката ти в моята.
Не беше целувка.
Не беше обещание.
Не беше начало на
любовна история.
Беше просто ръка.
А аз не исках да я пусна.
Защото в този кратък миг
не държах само твоята ръка.
Държах доказателството,
че в мен още има
жена, която може да трепне.
Жена, която може да бъде любопитна.
Да бъде желана.
Да желае. Да се смее.
Да се вълнува от нечий глас.
Да чака среща цял ден.
Да се притеснява.
Да бъде красива не защото
някой й го е разрешил,
а защото за една
вечер сама го е почувствала.
После те пуснах.
Тръгнах към моята спирка.
Не се обърнах.
А може би точно тогава се случи най-важното. Ти остана в парка.
Аз продължих към дома.
И разбрах:
Не е нужно някой да остане в живота
ми, за да остави нещо в мен.
Може да мине като дъжд
през една септемврийска вечер.
Може да каже няколко думи.
Да подаде ръка.
Да покаже три танцови стъпки.
И после да изчезне в тъмното на града.
А аз да се прибера със същия живот, но
знаейки че аз още съм там.
Онази жена.
Онази, която може да се
развълнува.
Да пожелае.
Да бъде желана.
Да държи нечия ръка.
И когато дойде
време — да я пусне.
И да продължи към своята спирка.
