Езикът, който предаваме

Напоследък все по-често чувам българи — особено млади хора — да говорят на български, в който през няколко думи се промъква английска чуждица. Не става дума за няколко неизбежни международни термина. Става дума за цели изречения, в които българската дума сякаш вече звучи „неправилно“, „старомодно“ или недостатъчно изразителна. А когато попиташ защо, често получаваш отговора: „Аз мисля на английски“ или „На английски се изразявам по-добре.“ Но от кога това е повод за гордост? Езикът не е просто инструмент, с който предаваме информация. Той е памет, култура и начин да виждаме света. Когато постепенно заменяме собствените си думи с чужди, не ставаме автоматично по-модерни, по-образовани или по-интелигентни. Понякога просто преставаме да търсим думата на собствения си език. И тук неизбежно се сещам за Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“. Във време, когато българската памет и самосъзнание са били потискани, той е написал думи, които звучат удивително актуално и днес: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“ Днес въпросът може да бъде зададен по друг начин: Поради що се срамим да говорим български? Разбира се, езиците винаги са се променяли. Българският никога не е бил неподвижен. Той е приемал думи от различни езици и култури. Това е естествен процес. Международните термини също са част от съвременния свят и неизбежно оставят своя отпечатък върху езика ни. Но има разлика между естественото заемане на думи и безсмисленото заменяне на вече съществуващи български изрази. Едно е езикът да приема нови думи, когато те назовават нови предмети, явления или понятия. Друго е да изоставяме точни и ясни български думи само защото чуждата форма ни се струва по-модерна, по-престижна или по-удобна. Да казваш „мисля на английски“ не е аргумент, че английската дума е по-добра. То е по-скоро признание, че английският вече е започнал да измества българския в собственото ти мислене. Един език не изчезва изведнъж. Той първо започва да бъде смятан за недостатъчно престижен. После собствените му думи започват да звучат смешно или остаряло. След това чуждите думи се превръщат в символ на принадлежност към „по-модерните“. И накрая идва моментът, в който човек вече не знае защо изобщо трябва да пази думите, които са били естествени за неговите родители и баби и дядовци. Не всяка промяна е развитие. Не всяка новост е прогрес. Българският език може и трябва да се развива. Но развитието предполага да обогатяваме езика си, а не да обедняваме речника си, заменяйки думи, които вече имаме, с чужди техни копия. Естественото заемане се случва, когато новата дума назовава нов предмет, явление или идея, когато е удобна за общуване и постепенно се вписва в езиковата система. Безсмислената чуждица се появява, когато служи единствено като украса, прикрива липса на точност или измества ясна българска дума без никаква нужда. Затова не бих нарекла безразборното натрупване на английски чуждици „естествена еволюция на българския език“. Когато имаме собствена точна и красива дума, но я изоставяме единствено защото чуждата ни се струва по-престижна, това вече не е еволюция. Това е деградация. Паисий е писал, за да ни напомни кои сме. Днес е време да си върнем тази отговорност. Да говорим български не по навик, а съзнателно; да търсим точната дума, преди да посегнем към чуждата; да не се срамуваме от езика, който носи паметта ни. Защото всяка дума, която избираме, е избор какви ще бъдем. Нека не оставяме българския да се превърне в превод на чуждо мислене. Нека го пазим жив, богат и свой — като го използваме с уважение, грижа и гордост.

Между две спирки

На Гьокхан Ти дойде от Истанбул с тихия си глас и няколко турски думи, които звучаха като спомен, който още не бях преживяла. Аз дойдох от своя живот — малко уплашена, малко смела, със сърце, което отдавна не беше тичало към никого. В парка валеше. Не много. Колкото да стане вечерта малко по-истинска. Нямаше музика, но ти ми показа три стъпки бачата и за няколко минути светът беше само двама души, които още не знаят какво ще бъдат един за друг. Ти говореше тихо. Аз не разбирах всичко. Може би затова те слушах повече. Говорихме за Истанбул, за хората, за Бог, за живота, за смисъла — и за онези неща, които обикновено не казваме на човек, когото току-що сме срещнали. Ти каза „любов моя“ преди да знаеш как звучи смехът ми отблизо. А аз се усмихнах, но някъде дълбоко в себе сиси казах: Не толкова бързо. Защото вече знаех, че думите могат да бъдат красиви, а човекът зад тях да бъде съвсем друг. И все пак тази вечер не исках да мисля за миналото. Исках само да остана още малко. После заваля. Ти каза да тръгвам към моята спирка. Аз исках да остана. Ти настоя. И тогава дойде онзи странен момент — ръката ти в моята. Не беше целувка. Не беше обещание. Не беше начало на любовна история. Беше просто ръка. А аз не исках да я пусна. Защото в този кратък миг не държах само твоята ръка. Държах доказателството, че в мен още има жена, която може да трепне. Жена, която може да бъде любопитна. Да бъде желана. Да желае. Да се смее. Да се вълнува от нечий глас. Да чака среща цял ден. Да се притеснява. Да бъде красива не защото някой й го е разрешил, а защото за една вечер сама го е почувствала. После те пуснах. Тръгнах към моята спирка. Не се обърнах. А може би точно тогава се случи най-важното. Ти остана в парка. Аз продължих към дома. И разбрах: Не е нужно някой да остане в живота ми, за да остави нещо в мен. Може да мине като дъжд през една септемврийска вечер. Може да каже няколко думи. Да подаде ръка. Да покаже три танцови стъпки. И после да изчезне в тъмното на града. А аз да се прибера със същия живот, но знаейки че аз още съм там. Онази жена. Онази, която може да се развълнува. Да пожелае. Да бъде желана. Да държи нечия ръка. И когато дойде време — да я пусне. И да продължи към своята спирка.

Как искам всичко да се върне

и да усетя твойта топлина,

как искам пак да те прегърна 

и да останем винаги така!!!

Щастие

Връщам се пак тук след повече от две години, но не съм сама както преди. 

Есента е също толкова красива, пеещите фонтани са цветни и навяващи сладка романтика, примесена с носталгия по миналото... Миналото...толкова болка и тъга има там...от любов несподолена, от любов първа, от любов глупаво пропиляна, любов смачкана и стъпкана като ненужно изсъхнало цвете...това е толкова далече сега...

Сега съм щастлива - ти вървиш с мен под чадъра и ме пазиш от студа и болката. 

Има само любов,  хармония и щастие. 

Щастие, което отдавна заслужавахме...аз и ти.