Облегнат със небрежна лекота
на стълб, завъдил дом за некролози,
задъхан старец дъвче шоколад.
Той знае - обявил е на смъртта
война, която няма да спечели.
Очите му са клечки самота,
запалени жадуващо към трафика.
Почти не мигат пламъците в тях
от страх да не пропуснат важен фокус.
И ето, че внезапно се разпада
гъсеничната строгост на тълпата.
Едно хлапе със плачещи очи
на стълб срещуположен се обляга,
готово да нахрани некролозите
с разместения блясък на душата си.
Последното парче от шоколад
прибира бавно старецът в станиола.
И куца със надежда до хлапето.
Постила си станиолът сладостта
под сълзите на капещата младост.
И хуква шоколадовият глад
в копнежите на устните нерадостни.
Напира във хлапето, вместо плач,
въздишката на няма благодарност.
С трепереща ръка помахва старецът
за сбогом. И в прегърбен силует -
засмян беззъбо, тръгва срещу залеза.
Спечелил е войната със смъртта -
защото е загубил само себе си.
Преди 1 година
